Мая Арапит 2009 през погледа на румънските колеги

Автор: Валентин Александру Раду

Превод: Мария Станимирова

Впечатления за Албания
Когато приехме поканата на Румънската федерация по спелеология (Federația Române de Speologie) да участваме в експедицията, всичко, което знаехме за Албания като страна бяха бегли сведения на ниво приказки или слухове. Навсякъде се споменаваше само в контекста на разговори за най-бедните и изостанали региони в Европа или за преобладаващите въоръжени сблъсъци, които са тема за вицове. За пръв път трябваше сериозно да насоча вниманието си към Албания, веднага щом приех предложението да участвам в експедицията, въпреки че трябваше да се откажа от участие в едно друго значимо за мен спелеосъбитие, а именно – включването ми в Националната школа по спелеология в Къпут, което беше по същото време.
Осъществих първия си контакт с Албания посредством интернет, откъдето събрах различни данни от общ интерес, а после се свързах с останалите участници и постепенно се изясниха новите подробност относно експедицията и местата, които щяхме да посетим.
Експедицията беше следващият етап от действията, предприети от българските спелеолози в Северните албански Алпи, като сега имаха подкрепата на Европейската федерация по спелеология и бяха поканили множество пещерняци от съседните държави както и Румънската федерация.
И така на 25 юли 2009 г. четиримата румънски спелеолози: Виорел, Тиби, Тудорика и аз взехме Габор, който дойде от Унгария, и тръгнахме към Албания с микробуса на Виорел. Бяхме избрали маршрута през Сърбия и Черна гора, въпреки че през Косово беше по-бързо, обаче информацията, която се носеше по света относно този край на света далеч не предразполагаше към посещения. След като един ден прекосявахме нашата страна в посока юг, преспахме в резервата Valea Cenrei, а в неделя минахме Дунава през Железни врата. Възхищавахме се на образа на Дечебал, изсечен на румънския бряг и на зиналите отвори на разни пещери, поглъщащи събралите се речни води, докато Тудорика разпалено разказваше за други експедиции в Сърбия.
След като прекосихме Белград, поехме по някакви заплетени пътища по трасето Чачак – Ужице – Нова Варош – Бьело полье (Čacak – Užice – Nova Varoš – Bijelo polje) и като преминахме в Черна гора, продължихме до Подгорица, а след вечеря тръгнахме към Цетинье (Cetinje), за минем границата с Албания при Бозаж (Bozaj).
Както Сърбия, така и Черна гора имат изключителен потенциал в спелеоложко отношение – накъдето и да обърнеш пред погледа ти се разкрива бледият варовик, слабо засегнат от човешката дейност, като девственица, изтегнала се на необятна постеля, чакаща спелеолога проучвател да проникне навътре и да разкрие нейните тайни. Лека полека тези врати се отварят и все повече пещерняци пристигат в тези краища. Дава им се по-лесен достъп и могат да се поставят основите на едно дългосрочно сътрудничество, що се отнася до експедиции и обмен на опит.
Първият ни контакт с албанската земя беше присъщ на истинските пещерняци, а именно… беше по тъмно. Вече се беше стъмнило, когато изминахме тесния път покрай високите тръстики край Бозаж, после се мерна слабата светлина, излъчваща се от сградата на митницата и след това пак един дълъг виещ се път през едно поле и без никаква светлинка на хоризонта. По шосето имаше леки изкачвания и спускания и на места по някоя дупка в асфалта като по нашите областни пътища. Това беше първият знак, че сме в Албания, а от поведението на всички, от коментарите след първото разтърсване на колата си личеше емоцията – вече разбрахме, че можем да кажем „Бяхме в Албания“. След това настъпи пълно спокойствие, пътят към границата изглеждаше, че няма край. Или поне така му се струваше на Виорел, който беше изтощен от натрупаната умора от шофирането, а и на останалите трима румънци също, които си бяха залепили челата на замъглените прозорци, взирайки се в мрака с надеждата да забележат признаци на цивилизация. Единсъвено Габор спеше като заклан. Накрая се появиха тук-таме по някоя светеща крушка, къщите станаха повече, оформяйки село с кучетата му и всичко останало, с един двама пияници и други заблудени в нощта, с влюбени младежи, които се натискат на ъгъла на улицата. После още едно село и друго и трето… По-оживено беше в град Коплик, както и в Шкодер, където около полунощ установихме контакт с един местен полицай по съвета на наш колега от Румъния. Големият проблем по този край ми се стори фактът, че местните не знаят даже по-разпространените чужди езици, най-често можеш да срещнеш някой, който да знае малко руски или италиански, останалите – само албански. След тежки преговори стана ясно, че наблизо няма нито един къмпинг, и така полицаят ни заведе в едно населено място Бхусат1, където ни предложи място за паркиране и къмпинг пред кметството. Така че първата ни нощувка в Албания премина под открито небе, свити върху постелките сред огромни бурени, заобиколени от трактори, комбайни и камиони за боклук, които кметството е получило като дарение; постоянно нападани от няколко кучета, търсещи коричка хляб.
Относително отпочинали, започнахме понеделника като напуснахме това място и направихме кратка почивка в Коплик, за да се осведомим за цените. Тропахме по вратите на една банка, която нечестно беше затворена за нас, които на свой ред бяхме забравили да сменим часовниците си с час назад, но след като един пътен полицай ни упъти, успяхме да сменим няколко евро в албански пари в едно заведение наблизо. Общото впечатление за специфично албанското на местно ниво беше контрастът: от вид импровизирана двуколка, дърпана от магаре до всички видове мерцедеси; от многоетажни блокове със стъклени фасади, до кирпичени къщи; от супермаркети с ослепителни светещи реклами, до стари бакалии, пропити с влага, с табела „Смесен магазин“ още от времето на комунистите. Но най-впечатляваща беше една месарница или по-точно едно помещение с тезгях, а на улицата една бетонна стена с плочки, на която е закачено едно теле и някой го транжира. Често казано се поколебах да обезсмъртя окървавената стена, защото ме беше страх от реакцията на месаря. Иначе казано, при всички тези моменти, в които се наслаждавахме на албанския въздух, се колебаехме и избягвахме да правим снимки на разни неща или хора, за да не създаваме неприятни ситуации или евентуално конфликти с местното население, защото не знаехме що за хора са. Съществуваше още и проблемът с религията, обаче в този регион по-голямата част от населението са християни. По пътя си срещнахме много кръстове, дори и по билата на планините, а пък в градовете както имаше църкви до джамиите, ми се струваше, че така живеят в хармония последователите на двете религии. Всичко бяха теми за разговор основно с Тиби, поне докато не се събуди Габор, който влезе в ролята си на водач и ни показа посоката.
На тръгване от Коплик прекосихме няколко полета, които бяха осеяни с множество бетонни „гъби“ – това са конструкции първоначално предвидени за укритие, съставени са от едно кръгло помещение с диаметър 2-3 метра, прозорец за стрелба и са покрити с бетонен покрив. В Албания се смята, че има към 6000 броя, като сега повечето са изоставени, само някои се използват за складове или… за основа за поставяне на туристическата маркировка.
Със завладяващата гледка на голите планински хребети, сякаш десетократно е умножена планината „Пятра Краюлуй“2 се носим с висока скорост към тях по прясно асфалтиран път (да не би да са имали и тук местни избори скоро?) до следващото населено място, което за озадачение на Габор много зарадва румънците. Бяхме в село… Бога3 и следваше една неасфалтирана отсечка към Тет, а не към Падиш, както сме свикнали ние. Напуснахме пейзажа на селото, в което джипове подгонваха прасетата, които лежаха в локвите по средата на пътя. Следвахме няколко микробуса, претъпкани с хора, които отвън бяха скрити от окачени бидони, вероятно за вода, мляко или гориво. Започнахме неохотно да се изкачваме. Докато стигнем седлото на височина +1700 м., Габор ни разказа кратка история за проучванията в района, където колегите спелеолози от Унгария, както чехи и поляци, а разбира се и българи са работили много и са постигнали забележителни резултати.
Пътят от Бога до Тет продължи около два часа през район, ограден от планини, с отдалечени къщи по протежението на една долина. След още 5 км. микробусът се закопа в някакъв камънак и тогава на един извор срещнахме няколко български пещерняци, които споделиха полезни огранизационни подробности и ни помогнаха да измъкнем колата.
Реално, същинската експедиция за нас почна в този момент и с него приключва откъса „Впечатления за Албания“.
Лагерът и спелеозите
Експедицията започна в четвъртък, 24 юли 2009 г., когато българските и гръцките пещерняци са тръгнали от София, пристигнали в събота в Шкодра, а после и в Тет заедно с Ахмет – албански професор по ботаника, член на “Qendra Shqiptare e Speleo-Alpineve Shkoder”.
Лагерът беше разположен близо до входа на пещерата, на около 50 метра; на един наклонен скат между борове и клекове, много удобно място за опъване на палатки. След като се изкачихме на около 350 м над извора за около два часа направихме платформа, като подредихме камъни и изравнихме земята. Там наместихме нашата четириместна палатка с предверие, за да избегнем да спим на следващата, а и през останалите нощи под откритото албанско небе. На следващия ден се появиха и други палатки наоколо.
Благодарение на изключителните усилия на българите да организират лагера всяко нещо си имаше мястото и всеки човек имаше своята роля. „Кухнята“ беше осигурена с газ и всякакъв вид тенджери, „килерът“ беше обособен в друг край – имаше неща, които висяха по клоните на едно дърво и други по рафтове, а „хладилникът“ за малотрайните продукти беше привходната заличка в пещерата. За да се изгради „трапезата“, бяха положени неимоверни усилия – за да се постигне някакъв комфорт и илюзията за маса, бяха подредени огромни камъни с подходяща форма, като даже имаше и човешки жертви: Снежана едва куцукаше из лагера и нямаше да може да участва в проучването, след като е била ударена по крака от един такъв камък. Към всичко това трябва да прибавим и огромна камара от екипировка (генератор, пробивни машини, въжета, закрепвания, лични комплекти, лаптопи и др.), която беше пренесена от колите на десетки курсове. Що се отнася до водата в лагера – тя се осигуряваше от малък естествен водоем на около 50 метра от входа в пещерата.
След като лагерът беше установен и проверен, следваха серия обсъждания с организаторите, подети от Тиби и Виорел, които се бяха срещали с някои от тях и друг път. Положението можеше да се опише по следния начин: част от пещерняците се бяха качили да направят още един лагер на кота 2000, за да могат да се продължат проучванията в един от понорите там (който е с денивелация повече от -150 м.), друга част бяха влезли в пещерата, за да опънат палатки на +230 м., а останалите, с които се срещнахме се занимаваха с изнасянето на останалия багаж и организирането на лагера на повърхността. По същия начин и ние пак слизахме по колата за останали багажи, което ни отне единия ден.
От 0 до +230 и обратно
Вторник, 28 юли 2009 г. щеше да е нашият голям ден, когато реално щяхме да се докоснем до насъщния ни, а хлябът ни насъщен, който храни нашите пещерняшки души, е пещерата. Сутринта започна с много вкусна закуска, приготвена от българите, всъщност всичко, което се готвеше там беше много вкусно (или пък сме били прекалено изморени и каквото и да ни се дадеше ни се струваше вкусно?), след което имаше техническа среща, на която да се обсъдят подробностите и да се установи план за атака.
Пещерата Мая Арапит се намира в подножитето на върха със същото име и за пръв път е била проучена през 1970 г. от албански спелеолози от Шкодра, сред които и Гезим Уручи5. През 1992 г. са картирани над 500 метра галерии до един сифон от българо-албанска експедиция (Г. Уручи, А. Жалов, В. Мустаков). През 1994 г. сифонът (70 метра дължина и 3.5 метра дълбочина) е гмурнат и преминат от К. Петков, но сам не се продължава да проучи галерия след него. Следват и други експедиции през 2005, 2006, а в две експедиции през 2007 се изследва и районът на повърхността, където на височина над 2100 са намерени около 50 въртопа. По време на експедицията през 2008, в която са участвали 16 българи, са картирани изследваните части от пещерата Майа Арапит, общо 1224 метра и +232 метра денивелация. Имайки предвид тези данни, програмата за експедицията през 2009 включваше продължаване на изкачването и изследването на един меандър на кота +190, който се намира при водослива на някакви малки потоци. За да се улесни работата под земята, беше решено да се направи един бивак на кота +230, като само до там проникването е около 3 часа от входа. За този ден беше предвидено да се стигне до бивака, да се проучи меандърът и да се екипират кладенците, които се намират от горния край.
Имайки предвид факта, че обикновено ставам последен, моят план за деня беше направен от Тудорика, а по-точно казано той категорично отказа да останем в бивака (предвидено за от 2 до 4 дена). Двамата заедно поехме задачата да пренесем до кота +230 екипировката за бивакуване и разбиване на скалната маса. А на връщане трябваше да опънем около 400 метра кабел за телефон и да монтиране двата фиксирани телефонни поста.
Тиби беше развил уртикария по цялото тяло от неизвестен дразнител (дали от насекоми, от водата или храната, може би от растения?) и затова реши, че няма да участва в проучването, а ще остане в района на лагера да отговаря за снабдяването с вода от пещерата и организацията.
Използвайки предимството на своя опит и заради това, че румънците бяха донесли и дарили на експедицията 200 метра въже и други закрепвания, задачата да ръководи проучването на меандъра се падна на Виорел.
И така в средата на следобеда влезе първата група: Виорел, Габор, Александър Янев, Цветан и Златинка. Те направиха една обиколка от повече от 12 часа, за които са достигнали до кота +190, преминали са през активния меандър, след което Виорел се е екипирал поредица кладенци, а останалите в същото време са се захванали с картиране.
Веднага след първата група влязохме и ние (аз, Тудорика и Саша), прекосихме пещерата до кота +230 за около 4 часа заради багажа, а и заради едно изгубване в една лабиринтна част. Доказахме, че тези 5-6 стеснения, за които говореха българите, са миши дупки, където трябваше да има намеса със солидна пробивна техника. Всъщност половината от кухината представлява нещо като дълго и тясно черво, в което се гърчиш като червей кога през вода, кога през мека глина, кога по остра кора или пък обратното – по гладки каменни плочи, в които никъде не можеш да намериш опора. Да, вече бях загубил части от коленете на пещеризона, следваха лактите. Добре, че не си взех и карбидката да се закача и тя. Ботушите засега се държаха… Аз, ние… Колко ли пък щяхме да издържим?
За наша радост в другата половина от пещерата трябваше да има широки пространства, а от време на време и величествени зали. Само че всичките представляваха каскади и залите веднага биваха огласени от проклятията на Тудорика като предивикваха недоумение у Саша, който в крайна сметка се съмняваше относно значението им и преглъщаше сухо; все едно той ни е хвърлил в ада, а не нашите собствени грехове.
Минаваме през „вентилатора“. Това е стеснение, в което вятърът ти духа във врата и ти ветрее гащеризона сякаш иска да те съблече, като невидима ръка на привидение. Оказа се, както се казва, стеснение с леко въздушно течение, само че шумът, който прави прилича на звук от хеликоптер, толкова силен, че заглушава дори и хапливите коментари на Тудорика. Истината е, че в момента изживявахме спелео-кошмара на Тудорика, който винаги са съставлявали тесняците, тесните меандри и изкачващи се каскади. Установявам, че и на мен никак не ми допадат. Скоро след това стигнахме „Чешката галерия“, която в миналото е била проучвана от чехи, но от тогава никой повече не е стъпвал там. Упражнявахме се да ходим като раци, но тези няколко спечелени метра в много случаи ги губехме, пързаляйки се назад. И за да е всичко великолепно трябва да отбележим, че не всички каскади бяха екипирани според… изискванията на Тудорика, тъй като българските пещерняци бяха… малко по-небрежни и покрай другото и това минаваха „на класика“. Сега разбрах защо Тудорика не харесва пещери с положителна денивелация, тъй като е по-лесно да слезеш през 1000 метра тръба, от колкото да се катериш неосигурен.
На края срещнахме първата група, което означаваше, че вече сме на кота +190, пожелахме им успех в проучването и… пак тръгнахме да се катерим. Следва голяма зала, осеяна с паднали камъни, в която вали постоянно от тавана. Две сиви палатки почти се сливат със камъните през пáрите, които излиза от загретите от труд тела. Крайното направление! Саша ни показва горе долу къде трябва да е следващият „плюс“, който е запушен от… друг тесняк. Влачим се по лице, да не казвам, че носим и фотоапарат като пълни глупаци чак дотук. Пожелаваме си всичко хубаво и Саша остава да чака останалите, а ние получаваме торбата с телефонния кабел и поемаме в редичка към първото изкачване. Тук вече Тудорика не издържа повече и решава да използва едно въже с дължина към 6 метра и един динамик около 5 метра за изкачването на неекипираните отвеси. Речено, сторено, а аз пък много повече се вълнувах от къде да разпъна кабела по най-краткия маршрут, така че да не пречи при преминаване. На третото изкачване Тудорика избра за закрепване един камък с размерите на кофа, заклещен между стените. Стоеше кротко под изкачването и хвана по-здраво въжето, за да си закачи десандьора6, тогава камъкът се освободи, падна му точно върху каската на главата, ожули му леко ухото и се смъкна пред очите му. Хак – бам – прас, горе долу така може да се опише с думите драматичната картина, разиграла се пред очите ми, които останаха оцъклени поне до развръзката. Развръзката беше щастлива: камъкът повлече въжето след себе си като белезникава змия и се разби на земята, а Тудор онемял, пребленял, но жив. Веднага ме напуши смях, защото „некомпетентният“ имаше късмета да е отгоре, а можеше той да е горе на свода или пък точно в основата на отвеса и ако не умре на място, то щеше да умре от агонията после и никой нямаше да го извади жив от там.
С това плановете се смениха, трябваше да стигнем групата на Виорел, да се откажем от телефонния кабел, пробивната машина, въжето и закрепванията, за да предправим всички закрепвания до изхода. На кота +190 се оказа, че нямаме късмет и се наложе да се върнем към първоначалния план, тъй като другите вече ги нямаше. Така продължихме към изхода заедно с омотаната камара кабел в торбата, на който пак му търсехме края, наведени връз торбата все едно пощим овца от въшки.
Срещнахме българските пещерняци, които идваха към бивака, след това имаше нова серия губене в същата лабиринтна част, съпътствана от нови ругатни на вече познатия автор. След като се върнахме на правия път, продължихме с развързването на кабела, който за наше успокоение дори и да не вършеше работа като телефон, щеше поне да служи на спелеолозите за водач. Усилията ни не бяха напразни, кабелът стигна на около 300 метра от изхода, а след като монтирахме телефона, успяхме да говорим съвсем ясно с другия телефон при българите в лагера. Излязохме от пещерата и се върнахме в лагера със закъснение от около 20 минути спрямо контролното време, което бяхме дали на групата на повърхността.
Около полунощ, с по-голямо закъснение пристигна и групата на Виорел. Те са срещнали трудности по пътя, тъй като Златинка си е заклещила крака в един от тесняците.
До късно през нощта говорихме с другите спелеолози и Александър Кирилов, който ни разказваше за експедицията във Вороня, в която той е участвал. Тудорика почисти охлузването покрай ухото си, като не се налагаше превързка. Болката и подуването лекуваше, налагайки мястото с една студена бира от личния му резерв.
Трябва да се отбележи, че през деня по времето, в което сме били в пещерата, на повърхността е имало земетресение, което е последвано от два вторични труса. Това е потвърждение на факта, че Албания е районът с най-чести земетресения в Европа.
10 от 10 не може!
Този етап от експедицията, в който участваха съответните пещерняци, започваше през втората седмица с тръгването и организацията на място. При тези условия организаторите бяха предвидили 10-11 дена ефективна работа в пещерата, от които минимум 4 нощувки в подземния лагер на +230м. За съжаление, реалността беше друга и даже силното ядро пещерняци, които бяха там, не успя да се справи с предизвикателството. Въпреки че някои се опитваха да участват в подземните дейности ежедневно, продуктивността им беше спаднала до толкова, че се налагаше някой друг ден почивка. При нас беше същото, от сутринта на 29 юли 2009 си спомням само, че се събудих някъде към обяд, ядох и си легнах обратно, защото не може да местиш планината в 10 от 10 дена.
В пещерата влезе една българска група, водена от Александър Кирилов, която продължи изкачването на кладенците в края на меандъра, достигайки друг тесен меандър, който трябваше да се разчиства. Новините от вътрешността не бяха много добри, защото тези, които бяха в лагера искаха да използват бензинова пробивна машина, като се възползват от голямото пространство на кота +230, което позволяваше отвеждането на изгорелите газове. Уви, машината се счупи и те не успяха да разширят мишата дупка, затова двама от лагера излязоха на повърхността, а пък другите двама останаха, за да картират частта с кладенците след меандъра.
След като се събудих чак около 15 ч. заедно с Тудорика тръгнахме по пътеката към връх Майа Арапит да си разкършим малко кокалите. Всъщност нямаше никаква пътека, ами се тръгнахме централно нагоре по склона по един лавинен улей, докато достигнахме до каменопади или отвесни стени, замислени сякаш само за катерене, когато отново коментарите на Турорика огласиха района, но този път не кълнеше дявола, ами имаше по-благ маниер с изрази като „Боже помогни ми!“ или пък „Господи, пази ме!“. Вярно, че не бях много вдъхновен при избора на маршрут, който доведе до влошаването на травмата на моя колега, но идеята беше да достигнем до няколко малки и други добре развити пещери от същата страна на склона както и Мая Арапит с величествени входове, които можеха да се видят долу, от извора. Забележително е, че всички големи стени в района представляват прозорци, които са видими от големи височини, за чието проучване е необходимо да се изкачат върховете и да се пусне един сериозен рапел, който вероятно никой още не е опитвал да пусне. Те се показват на светлината на слънцето и очакват с интерес някой да пристъпи към тях. А защо не и ние в някоя бъдеща експедиция? Изкачихме повече от 500 метра денивелация, и когато слънцето започна да залязва, решихме да слизаме като избрахме друг маршрут надолу измежду боровете, после през широколистната гора, където се натъкнахме на пътека до лагера.
Вечерта беше… гръцка, защото Ламброс и приятелката му се бяха захванали с приготовлението на вечерята съвсем в гръцки стил, на който не липсваше даже и традиционното узо.
Трансилвания е наша!
В четвъртък 30 юли 2009 румънската група беше пусната свободно в пещерата, като вампир пуснат, за да се нахрани посред нощ из тесните и криволичещи квартални улици.
Бяха ни дали парче от тортата и от нас зависеше отношението, с което ще се нахвърлим върху нея. В основни линии се знаеше, че ще поемем към частите от кота +190 надолу по меандъра. Към 10 часа се събрахме на „шведската маса“, за да оформим стратегията за проучване. Тиби не влизаше в сметките – обривът го владееше напълно, и въпреки че беше опитал да се лекува с всевъзможни мазила и… спиртни напитки, не беше преминал. Тудорика беше „пас“, така или иначе още при последното влизане си беше обещал да не влиза повече в пещерата без пробивна машина, въже и 1000 анкера. Трябваше да измислим стратегия за проникване само на двама човека, отказахме се от машината за пробиване, донесена от Арад, тъй като взехме само два заредени акумулатора за електрическата машина, която бяха донесли българите, и така намалихме багажа и екипировката до толкова, че да се събере само в една торба. Тудорика я донесе до първото сериозно стеснение, а оттам само Виорел и аз прекосихме бавно възходящата галерия, следвайки телефонния кабел. На места стабилизирахме големите камъни, които представляваха по-голяма опасност, също така преправихме системата за осигуряване, забихме на ръка няколко спита и за около 4 часа достигнахме меандъра, където си намокрих част от гащеризона преди първия кладенец, който беше повече от 10 метра. Виорел използва няколко сталагмита, за да екипира с въже, и осигурен от мен, изкатери към 3-4 метра над кладенец до един отвор, но още в самото начало на галерията имаше стеснение. Отказахме се от идеята за проучване и се спуснахме по поредица кладенци, като по пътя на места преправихме системата, за да избягваме водопадите независимо от обема им, забивахме нови спитове и опъвахме въжета на някои слизания, които са в общи линии лесни за преминаване, но със сигурност непреодолими при наводнение.
Малко по-надолу се срещнахме с Константин и неговия колега, които картираха, но веднага се върнаха в бивака, обвинявайки студа, който се е натрупал в костите им, а ние двамата продължихме да слизаме. Кладенците ставаха все по-широки и по-дълбоки, докато в едно място, на което се пресичаха много галерии както действащи, така и стари. Тези, които продължаваха надолу, минаваха през една друга миша дупка и водеха към меандъра, където българите бяха прекратили проучването, и където беше пробивната машина, при която бяхме оставили заредените акумулатори и останалото въже и екипировка. За около час успяхме да изследваме няколко отвора и галерии, като най-значимата от тях беше една диаклаза под наклон от 60%, изцяло глинена, която водеше във впечатляваща суха 7част. Глината, която покриваше много от частите, постепенно се изместваше от кори и натеци, имаше много зали, свързани една с друга с отвори на различна височина, през които се провирахме и ние, внимателно, за да не увредим разнообразието от образувания, които се появяваха все по-често и бяха все повече. Тази лабиринтна част ясно се отличаваше като главния път, тъй като беше с един от най-големите отвори – галерия с диаметър от повече от 5 метра, обаче възходяща. От един момент нататък отмених Виорел и в катеренето, изкачвах премиерно появяващите се стъпала и не можех да се спра от любопитство, в крайна сметка беше нещо съвсем различно, една изцяло различна пещера, така както си я представяхме преди експедицията. Виорел трябваше да ме следва, защото не смеех да продължавам напред сам, затова го вдъхновявах с истории за една фантастична пещера и го подлъгвах да я види на живо, за да ми повярва. Един праг малко по-висок от 10 метра ни извади от мечтите; даже и Виорел не смееше да се катери повече без осигурително въже, най-вече защото и физическите ни сили се бяха изчерпали.
Излязохме от пещерата около полунощ с двучасово закъснение, което беше вдигнало на крак групата на повърхността, в готовност да влизат под земята в случай на нужда, тъй като на това място няма възможност да се проведе спас-акция от друг освен от собствената група, съставена от колеги, участници в експедицията.
Така приключи денят на румънските изследвания, без инциденти, с удоволствието да намерим и една впечатляваща част от тази толкова оплювана от спелеолозите пещера, без обаче да имаме осезаемо доказателство за новите открития, с удовлетворението, че и ние сме помогнали по съществен начин за по-лесното и безопасно преминаване на екипираните и преекипираните с въжета участъци и не само това, за добрия ход на тази и следващите експедиции.
Тудорика е помогнал за разширяването на едно стеснение в първата част на пещерата, а други спелеолози са прекартирали съответната отсечка.Също в този ден Тудорика изпратил една българска група до другия лагер, без обаче да стига до него, като и този път той не прекрачил височината от 2000 метра и се върнал сам в лагера цял, целеничък, въпреки че имало и изненади в един момент – срещнал се е с една пепелянка на пътеката и се е уплашил от някакви изстрели, които се чували наоколо, без обаче да се знае от къде и по кого се стреля.
Тиби пък, освен психическата, физическата и моралната помощ, която предоставяше винаги, се беше сблъскал на свой ред с нови предизвикателства, или по-точно, посещението на някакви скорпиони и една пепелянка, които били забелязани и изгонени на 4-5 метра от нашата палатка. Тази случка го накара повече да не спи в преддверието на палатката както до тогава и се натъпка с нас в палатката, като не даваше и на никого да спи отвън и да се излага на опасността да бъде ухапан от отровната змия.
В резултат на нашата дейност в пещерата, разказана с особени подробности, и по настояването на Александър Янев трябваше да измислим име на сухите части, които бяхме започнали да изследваме, и така се роди „Трансилвания“, въпреки че Таньо ни убеждаваше, че „Дракула“ е по-определящо. Оттогава Трансилвания е наша!
По карста на Динарската планина
Тъй като нашият принос към първата експедиция на Мая Арапит беше изчерпан, вече се зароди стратегия за завръщането към румънска земя. Усетихме духа на мястото и беше достатъчно, както и на карста, така и на местните.
В петък, 31 юли не се събудих никак добре, тъй като ми беше съобщено, че до половин час трябва да съберем палатката и да тръгваме. Няколко български колеги ни предложиха да ни помогнат със свалянето на багажа, а Александър Кирилов щеше да ходи след джипа си, за да може да ни закара екипировката до селото. Помощта ме радваше, но пък съжалявах, че по този начин пропадна последното влизане в пещерата, за да направим няколко снимки, даже само по старите части.
Последните моменти заедно с другите от нашата експедиция протекоха в кафенето в селото, след което изминахме виещия се път до Бога, за да можем да изпием по кафе и да попием образа на селото с веселите прасета в калта и кравите, скрити под сянката на дърветата, със запилените из деретата магарета, с овцете зад оградите от камък и пръти, с гъстите редове от кошери и обикалящите кучета и хора с тръпка към живота и…. със студена кола на масата.
Следващата ни спирка беше в Коплик, където напазарувахме някакви неща за из път, и после на Шкодренско езеро, което е наблизо. Изключително чисто и с топличка вода, която проверихме с телата си. След седмица, изкарана кога под сънливите слънчеви лъчи, които се процеждат през боровите иглички и осветяват голите варовикови плочи, кога в суровия студ в пещерата, смущаван понякога от пръски вода, банята беше добре дошла.
По спускащото се шосе изпреварихме един решителен местен, който махаше с една пръчка над главата в каруца, теглена от едно нещастно магаре, и за която беше вързана една кравичка, така се разделихме с Албания; една държава досущ като каруца, която някои се опитват да подкарат, водени от желание подобно на свистенето от пръчката и от нуждата да направят нещо подобно на палещ удар по гърба на някое създание, каруца, която, досущ като расова юница, носи в себе си огромен потенциал, който може да се увеличи и да осигури заслужено благоденствие.
Прекарахме вечерта в Черна гора, в един къмпинг на брега на Адриатическо море и оттам в събота сутринта тръгнахме към Хърватска, като нашето намерение беше да направим една добрина на Габор и да го закараме вкъщи, в Будапеща. В Котор се отказахме да стоим на безкрайните опашки за ферибот и заобиколихме Которския залив, после на хърватска земя обядвахме в пристанището Дубровник.
По пътя към нашия край следвахме веригата на Динарските планини с тяхната внушителна поредица варовикови върхове и просечените от новостроящата се магистрала поли, минахме за малко и през Босна и Херцеговинапо по пътя за Неум. После се подадохме на убедителните разкази на Тиби и се отбихме от пътя по маршрута Метрович – Дугополие – Сибеник – Бенковац – Госпич – Оточац до Националния парк Плитвице.
Нощта ни завари да спим… в зоната, за да имаме възможността в неделя сутринта да посетим езерата в парка, които са изключително добре поддържани и оценени, тъй като парка е включен в Списъка на световното културно и природно наследство ЮНЕСКО.
Последва едно лудешко надбягване по маршрута Плитвице – Карловац – Загреб – Будапеща, където оставихме Габор и до вечерта стигнахме до Арад, където след дълги разговори с други спелеолози разпуснахме нашата команда в къщата на Тиби, а Виорел и Тудорика удължиха още малко времето на експедицията докато стигнат Орадя.
И с това нашата експедиция приключи.
Трябва да благодарим за нашето участие в експедицията на първо място на организаторите, които ни поканиха, и по-специално на координатора Александър Янев и на Алексей Жалов, които ни предоставиха всички необходими материали (статистически данни, карти, фотографии и т.н.) и подробности относно това как ще се развие действието. Също така оценяваме финансовата и логистичната помощ получена от Румънската федерация по спелеология, Traditional Casa Experience, Alpin Expe и Camp Technical Solution.
Лично искам благодаря на колегите спелеолози от спелеоклуб Спеоуест Арад, които ми осигуриха всичката екипировка, от която имахме нужда и за окуражаването, подкрепата и… съветите.
Кратък доклад на експедицията
1. Наименование: Международна спелеоложка експедиция „Мая Арапит 2009“, Албания.
2. Продължителност: 25 юли – 09 септември 2009
3. Регион: Европа, Албания, Окръг Шкодра, населено място Тет, Динарски планини, Северни албански Алпи, пещера „Мая Арапит“
4. Участници:
От Румъния:
Спелеоклуб Кристал Орадя: Виорел Траян Ласку,
Спелеоклуб Прилепът Арад: Тибериу Никулица Тулукан,
Спелеоклуб Спеодава Щей: Тудор Рус,
Спелеоклуб Спеоуест Арад: Валентин Александру Раду
От България:
Клуб Академик София: Александър Янев, Константин Стоилов;
Спелеоклуб Приста Русе: Александър Кирилов, Теодор Кисимов;
Спелеоклуб Прилеп 1962 София: Златинка Борисова, Цветан Благоев;
Спелеоклуб Саламандър Стара Загора: Снежана Александрова, Таньо Танев;
Спелеоклуб и спелео училище София: Александър Стоянов8
Спелеоклуб Стринава Дряново: Росен Терзиев.
Стринава Дряново: Росен Терзиев.
От Албания: Гезим Уручи, Ахмет Ася
От Унгария: Габор Лошонци (Обединен пещерен клуб Будапеща)9
От Гърция: Ламброс Макростергиос и Атина
От Полша: Дита Кичинска, Кшищоф Найдек
5. Информация за експедицията:
Експедицията от 2009 е част от европейския проект „Разширено проучване в пещерата Майа Арапит, окръг Шкодра, Северна Албания“ и е подкрепена от Европейската федерация по спелеология.
Експедицията е организирана от Българската федерация по спелеология, като главният ръководител е Александър Константинов Янев, към когото се присъединяват други български пещерняци и гости от 5 други държави (Албания, Румъния, Гърция, Унгария и Полша),
Има такса за провеждане на експедицията, която е платена от българските организатори.
Албанската валута е лек (1 евро = 125 леки).
Часовото време е с час назад. 10
6. Цели:
Изграждането на бивак на кота +230 м във вътрешността на пещерата и разпъването на телефонен кабел, за да се улесни контакта с повърхността.
Продължаване на проучванията и картиране на новите галерии.
Събиране на колкото се може повече документални данни за района и пещерата (географски координати, фотографии, спелеобиоложки и хидроложки данни и др.).
7. Местоположение
Мая Арапит се на намира в Северните албански Алпи, които са част от Динарската планина, съставена в основната си част от варовик, с най-висока точка връх Езерце (2694 м.)
Пещерата Мая Арапит се намира в основата на стената на връх Мая Арапит (2217 м.) и е част от една система, която се развива във варовиков масив с дебелина от над 1500 метра, състоящ се от различни натрупани пластове, като всеки от тях разкрива периода на произход, към който се натрупват измененията в продължение на години, включително и тези с тектонско естество. Този релеф позволява образуването на подземи кухини, които могат да бъдат с изумителни размери, но не се отличават с богатство на пещерни образувания и конкреции.
8. Резултати
Експедицията от 2009 продължи до 18 август, тъй като екипът беше допълнен и от други български, френски и полски спелеолози.
До 6 август под ръководството на Александър Янев бяха проучени и картирани повече от 1313 м. нови галерии, като повечето от тях започват след кота +190 м и продължават меандър и серия от каскади. Също така меандърът в основата на тези каскади беше успешно свързан с един меандър, който е изследван и картиран в предишните експедиции. Бяха прекартирани приблизително 500 м. от старите части от входа на пещерата, а в района на сифона, се напредна по една галерия до -26 м. спрямо кота 0 на пещерата.
От 10 до 17 август 2009 другата група, съставена от 14 спелеолози и ръководена от Желязко Мечков продължи изкачването от последната достигната точка на кота +230 до кота + 279. По този начин в момента познатите части на пещерата Мая Арапит са с обща денивелация от 305 м. и така става най-голямата пещера с подобна възходяща денивелация в Албания.

Публикувано в Експедиции. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *